00:37
Беше сам. Усещаше студения пясък с голите си пръсти. Ефирният бриз отдавна бе изправил всяко косъмче по тялото му. Сърцето му биеше, сякаш всеки момент ще разкъса голата плът и ще падне в пясъка, продължавайки да агонизира в продължение на часове, докато птичите песни не го довършат. Поредната кървава линия прокарана по влажната кожа. Още малко. Някъде в нищото нещо дребно наруши белия шум, създаван от морските вълни. Не потрепна. Сърцето продължаваше в същия ритъм. Дробовете - изпълнени с Елегия. Беше време.
00:48
Стъпалата му докоснаха леденостудената морска вода. Бавно и спокойно продължи, докато парещата болка по цялото му тяло удави ледената прегръдка на водата. Облаците прегърнаха безразличната луна. Тъмната дотогава вода почерня. Гмурна се и устните му усетиха познатия вкус на кръвта. Започна да загребва с пълна сила. Рядко се подаваше на повърхостта, за да си поеме въздух. Насили се и отвори очи. Познато усещане ги изгаряше, но никога повече не ги затвори. След няколко минути дори започна да проглежда в черната вода. Под него имаше останки от древни завоеватели, отдавна забравени мачти, котви, потапяни само веднъж в солената морска вода. Веднъж. Завинаги. Забеляза няколко виолетово-сини медузи до себе си. Продължи да плува все по-утремено. Състезаваше се. Със самия себе си.
00:59
Усещаше как краката му изтръпват. Не смяташе да спира. Чуваше звуци от разстроени виоли някъде вляво. Водата бе електрическа. Не смяташе да спира. Бягаше. Знаеше, че няма къде да се скрие, но това бе единственият му шанс. Не смяташе да спира. Болката бе непоносима. Вече виждаше съвсем ясно във водата. Виждаше мехурчетата и вълничките, които създаваше с движението си, виждаше яркочервената кръв, която го обгръщаше, виждаше я като тънка ципа, която излиза от безбройните рани по изцяло голото му тяло. Не трябваше да спира. Но тогава тя спря - кървавата диря, която оставяше всяко негово движние остана някъде назад. В миналото. Тялото му бе гладко. Плъзгаше се с удоволствие в топлата вода. Вече не усещаше болка. Нямаше нужда да полага усилие. Само едно пляскане с опашката му го изстрелваше напред с няколко метра. Огледа мощните си перки. Втурна се нагоре и направи красив пирует в студения нощен въздух. Луната гледаше смаяно.
01:10
Повторният досег с ледената вода го парализира. Не можеше да помръдне и мускул от вкочаненото си тяло. Не... трябваше... да... спира... Усещаше как солената вода си пробива път през хранопровода и нахлува в разранените му бели дробове, все още изпълнени с Елегия.
01:11
Последното, което видя онемялата луна бяха две снежнобели човешки ръце, разперени към небето, поели своя път към дълбините на морето. Очаквайки спасение.
